Залели последния вампир с вряло вино 02.09.2012 09:02; Ваня Ставрева; 3432; 2; 2 Традицията на гроба да се украсява плодно дърво с бели и червени конци е запазена и до днес в Раброво. Ритуали за предпазване на мъртвия от вампирясване се извършват и днес в целия Видински регион. Това сочи мащабно проучване на етнографа Сашка Бизеранова, която наскоро защити дисертация в СУ "Св. Климент Охридски" "Между живота и смъртта - погребални и поменални обичайни практики при българи и власи във Видинско". Изследванията й на обичаите при преминаване от "този" към "онзи" свят са установили, че погребалната традиция във Видинския край е жива и отразява изключително архаичен пласт, останал сравнително незасегнат от времето. Във Видинско се смята, че смъртта бележи ново начало. Тя не означава край на човешкото съществуване, а с нея започва етапът на преминаване от земния свят към отвъдния. Двата свята съществуват едновременно и са в определени зависимости един от друг. Забиването на вретена и опалването на гробовете са част от ритуалите срещу вампирясване и се изпълняват и сега във Видинско. СНИМКИ: АРХИВ НА САШКА БИЗЕРАНОВА "Специфично за българите е предпазването на мъртвия от вампирясване. Това се осъществява в целия Видински регион. В обичая влизат много обредни действия за разлика от Североизточна Сърбия и части от Румъния (Олтения и Банат), където се извършва само опалване на гроба", обяснява Бизеранова. При обиколките си в селата тя попаднала и на последния случай на вампирясал мъртвец, за когото бил запазен жив спомен. Възрастна жена й разказала, че през 1902 г. гробът на нейния дядо бил разкопан, защото след смъртта му всяка нощ умирало по едно животно в дома им. С разрешението на кмета изровили ковчега. Когато го отворили, видели, че починалият бил с розови бузи, косата и ноктите му пораснали, а той се бил обърнал на една страна. Пробили тялото му с кол и полели гроба с вряло вино - така измирането на животните спряло. Между обичаите при българи и власи във Видинско съществува значителна близост. При българското население са съхранени повече езически детайли с древен произход, докато при влашкото влиянието на християнската религия е по-силно. Според българската етнокултурна традиция преминаването от света на живите към света на мъртвите продължава дванадесет месеца, при помените има няколко етапа. Началната фаза обхваща настъпване на смъртта, погребение, третини, деветини и четиридесет. В траурния цикъл се включват полагания на три, шест, девет месеца и година, когато траурът се прекратява. Календарната обредност обхваща трите задушници, Тодоровден, поменалните хора (те се изпълняват основно на втория ден на Великден и са съхранени само във Видинския край), Коледно-новогодишния празничен цикъл и връзката му с култа към прадедите. Действията срещу превъплътяване започват още със смъртта - тялото задължително се пази през нощта, за да не бъде прескочено от котка или яре, което се смята за дяволскоживотно. При изнасянето на трупа на прага на къщата се спира и се прави поклонение. В някои села преминаването под ковчега или притеглянето му насочва към архаични елементи, които имат за цел съхранение на живите членове от семейството. При влашкото население единствено се забива пирон в къщния праг. Слага се и конец, равен на ръста на починалия, под прага или в пукнатина в стената. Пирон се забива и на мястото, където е бил мъртвият. "Този обреден предмет се свързва с практиките срещу превъплъщение, а прагът като обредно място гарантира спирането на евентуалния вампир и предпазване на домашните", пояснява етнографката. Опалването на гроба също се практикува и до днес. На някои места се прави веднага след погребението, на други - на първата или третата сутрин. Има случаи и когато се извършва в събота - деня на мъртвите, но задължително следобед, когато слънцето започне да залязва. Опалването на гроба става в пълно мълчание. В него участват от един до петима души. В някои села още се държи да се прави от жена, която е вдовица. Паленето на огън и изгарянето на конопен конец по посока, обратна на часовниковата стрелка, се практикува, за да се прекъсне злото и да се предпазят семейството, родът и селището от вредителя, в какъвто може да се превърне недоволен мъртвец. В много села опалването е съпроводено и с различни други действия срещу вампирясване. Най-разпространеното е забиване в гроба на вретена, на пирон, на тръни или на глог. Има още маркиране на гроба с конец, садене на чесън, боб, просо, татар. На някои места вретено и чесън се слагат в самия ковчег. Трошенето на съдове у дома на мястото на смъртта обаче се практикува рядко - запазено е в с. Делейна. По-често това става на гроба, където обикновено се чупи керамичен кастрон или керемида, с която са кадили при опалване или на 40-ия ден. "Обичаят е разпространен и в бивша Югославия, у украинците и други групи. За него се срещат различни тълкувания, но най-основателно е това, че шумът при чупенето на съдовете пъди смъртта. Чупенето е равнозначно на промяна на реда, на състоянието, на целостта на дома. Целта е душата на починалия да напусне дома", казва Бизеранова. И българи, и власи във Видинско гледат на смъртта като на път - пътникът се отправя към отвъдното, но за да се стигне дотам, се изминава път, натоварен с ритуали. Обичаите при власите във Видинско са много по-близки до българските, отколкото до румънските. Погребението става след задължителната нощ в дома на покойника, а не както при румънците на третия ден. Спирките по пътя към гробището при българи и власи са еднакви и се осмислят по сходен начин. Спира се на три места, на кръстопът и се хвърлят монети, за да се плати пътят на мъртвия към отвъдното. Самото погребение съдържа еднакви елементи, които целят предпазването на живите, съхраняване на рода, който напуска починалият. При смърт на ерген или мома се изкоренява плодно дърво, украсява се с вълнени конци и панделки и се засажда на гроба, защото се вярва, че душата се подвизава на дърво и ще има къде да почива. Затова гробищата в много български села приличат на плодна градина. Във влашкото с. Раброво обаче дървото не трябва да се прихване и предварително се режат корените му. Украсеното с бели и червени конци сухо дърво се държи до 1 г., когато се маха и се слага надгробен паметник. Представите са, че раят е наблизо, потънал е в зеленина, има музика и се играят хора, а в ада попадат единствено убийци, самоубийци и хора, които не са пожалили вдовица или сираци. На грешниците също им се дава възможност за изкупуване на греховете след смъртта и отиването им в рая. Във Видинско е запазен и друг ритуал, който се извършва, когато в едно семейство в рамките на година почине втори човек. За да се избегне трета смърт, в гроба на втория починал се хвърля главата на заклана кокошка, като се приема, че това е третата жертва. Прекратяването на траур и свързаното с него изпълнение на обреден танц във Видинско се наблюдава предимно във влашките села, но се среща и в чисто българските Градец, Ново село и Винарово. Обичаят "даване на хоро" за починали се прави в първия и втория ден на Великден. В началото на миналиия век във Видинско такива хора се правели само за починало момче, а сега - и за възрастни, жени и деца. "Огньовете, оплакванията, играенето на хоро, посветено на мъртвите, говорят за съхранен старинен културен пласт във Видинско. Спазвайки традициите, живите си осигуряват покровителството на своя починал, добруване, за което вярват, че зависи от предците, и в същото време сепазят от нечистата енергия и сила, която би могла да разкъса земния свят", казва изследователката.